Противоречия, достигнати предели и безкрайно много поводи да съпреживяваме, мислим, чувстваме в новата книга на М. Л. Стедман

 

💨 “Живот надалече” - М. Л. Стедман

Към книгата 

Използвай код stranicata5 за 5 % отстъпка от цените на всичко в сайта, дори на вече намалени продукти.

💨 “Живот надалече” - М. Л. Стедман💨

✉️ Ако прочитайки “Светлина между два океана”, съм мислила, че авторката е достигнала всички предели на човешки взаимоотношения и е засегнала най-тежките теми, подобно разчопляне на едва зараснали рани, то изобщо не съм подозирала, че може някога да преживея тази ѝ книга. Каква наивница съм била! Понякога разрезите са много по-навътре, още по-надълбоко, където е непрогледен мрак, и където много ни е страх да се озовем, “на места в съзнанието, които, ако имаме късмет, никога няма да видим”. 

✉️ “Докъдето поглед стига се простира червена пръст” като олицетворение на кръвта попила в земята. Останала от животните обречени на заколение, които са малка надежда за препитание на отколешни скотовъдци. Прастарата и предавана впоследствие в наследство, на предците и заселниците, борещи се да създават живот от необработваема земя, някъде далече в пустошта. Бликналата от тайните, които всеки от тях е заровил със себе си. Такава, която говори за произход, род, памет, които понякога не ти се полагат по право, и за които не ти е отредено да знаеш нищо. Която “вода не става”. Точно там в едно огромно парче земя, “наподобяващо по площи малка държава”, поколения Макбрайд някак успяват да превръщат апокалиптичния пейзаж в достоен бит и пасторален етюд. Един десети януари, през не толкова далечната 1958 година, ще промени всичко за семейството им. Нелеп инцидент, след който няма връщане назад, и нищо вече няма да е същото. Това обаче далеч не е единственото и най-лошото, след което всичко се променя. И за съжаление не е единственият ден през януари, точно на същата дата, който ще носи печал и тъга.

📖 Този роман преминава границите, поддава се на крайностите, танцувайки през цялото време бавен танц с тях на ръба, задавайки същевременно милиард въпроси, които са напълно невъзможни за отговаряне. Дава ни и нагледна представа за преобръщането на редица човешки светове с главата надолу, след леко залитане, напълно небрежно, но водещо до стремглаво спускане в безтегловност по стръмното. Безкрайно пропадане, безконечно претъркулване по много трънлив и опасен склон. Като първата плочка домино, която помита останалите. 

📖 Моралистите ще закрият очи с ръце и ще заклеймят героите, случващото се, творбата. Съдниците ще вдигнат камъка, ще нарочат, ще хвърлят ядно един подир друг, докато не им остане дъх или каменната кариера не се изчерпи. А историята досущ като много “художествени измислици” съдържа в себе си някога, някъде, някому случили се съвсем истински истини. Вероятно. Страшни, разтърсващи, умопобъркващи и умопомрачителни, невъзможни за преглъщане, срамни, безумни, извън предели, граници, норми. Такива, които звучат толкова абсурдни и невъзможни, че без съмнение са напълно реални.

✉️ Дори “леконравните” персонажи, които привидно бихме жертвали, горейки ги на кладите в яростно преследване на вещици, с едничката цел да успокоим съвестта си, че сме много по-добри от тях, “че на нас никога няма как да се случи”, имат своя правдива версия на събитията. Има и лавинообразни причини, водещи към неизменни съдбовности. Няма нито едно действие без последица. Няма лек за раздиращата вина. Често тя се превръща в ярост, лудост, преминаване на всякакви граници. 

📖 Книгата е разкошна по един много тежък и труден за преглъщане начин, но и носеща редом с това утеха, надежда, че може всичко да бъде наред накрая, и че може би все пак всеки заслужава своя щастлив финал. Вече съм се убедила, че авторката може да сътворява невероятни истории, и то на места, на които няма нищо. Предходният ѝ роман “Светлина между два океана”, който има и екранизация, беше подобна по идея литературна прелест по отношение на мястото, където се развива действието. И по отношение на интензитета на емоции, разбира се! Противоречие е как в кътчета забравени от Бога, Стедман населява цялата човешка болка, трудности и борби за оцеляване. На онзи, обикновения, отруден човек, който работи с двете си ръце. На когото се случват толкова необикновени неща, че ако го има тоя Бог, който напълно е забравил за този тип хора, то определено той би звучал и изглеждал  крайно садистичен, с ужасно чувство за хумор, докато си играе със съдбите им. 

✉️ И няма как да не се запиташ: колко точно е способен да понесе и преживее човекът без напълно да изгуби себе си, разсъдъка си, правото си на място под слънцето? Докъде би стигнал, когато е объркал всичко, знаейки, че “вината е изцяло негова”? Докога една тайна може да остане скрита, ако тя предопределя голяма част от живота? Може ли да те убие, ако я преглъщаш години наред като горчив хап? Или би била по-пагубна, ако споделиш с друг отровата ѝ? Реципрочна ли е силата, която една майка притежава, за да преживее непрежалимото и невъзможното, с тази, която при друга отсътства изцяло, и може ли да я компенсира, замени? Носи ли обременеността от поводите за появата си новият живот и може ли да се превърне в достоен човек, ако е създаден в недостойни и влудяващо нередни обстоятелства? Щастието избор ли е или нещо, на което имаме/нямаме право? Винаги ли е най-добре да знаем истината и тя да излезе наяве? 

📖 В сюжета се открояват исторически, политически и юридически нюанси от по-локален характер. Лично за мен опознаването на “другия край на света”, където нашите зимни месеци преминават в над 40 градусови температури, природните богатства са напълно различни и за нас екзотични, беше много вълнуващо, извън всички емоционални, човешки и разтърсващи елементи на романа. Любознателният ми характер пируваше и танцуваше в червената прах. 

📖 Социалните и обществено значими теми са свързани с войните и последиците им върху участващите в тях, човешки взаимоотношения от най-разнороден характер, семейството и неговата титанична сила, следродилна депресия (макар и по-метафорично, косвено), кръвосмешение, грях и изкупление, самоубийство, втори шанс, животът на различните в миналото, общественото мнение като норма за поведение и начин на живот, осъждащо дори и на смърт - пряко и/или косвено - опорочените и нарочените, и още много други.

✉️ Историята е разделена в три части, които най-простичко мога да заключа като “Животът на семейство Макбрайд до появата на момчето” и “Всичко след това”. Третата е най-кратичка по обем и служи за финален трактат. Романът е носител на толкова много теми и слоеве за анализ, че просто не бих могла да побера всичко в под десет страници, ако дам воля на желанията си и отприщя всички чувства след прочита. Поплаках си на няколко пъти, което едва ли ще изненада някого. 

✉️ Сюжетът не спира да ни изненадва. Обратите и откритията не свършват до самия край. Тъкмо си помислиш, че няма какво повече да се обърка, и то се обърква напълно. Ако можеш, бих цитирала над 70% от съдържанието па страниците, но всички знаем, че това би било лудост. Каквото и да напиша, и кажа за “Живот надалече” ще е малко, недостатъчно, оскъдно, позорно пренебрежително на фона на тази свирепа и опустошителна гениалност, която представлява тя. Определено авторката се нарежда на почетно място в личните ми класации за любими или по-точно затвърждава своето присъствие там. 

💜 Книгата ми е любезно и прещедро предоставена от любимите и прекрасни “Обсидиан”, за което им благодаря от сърце и душа! 

Страници: 498

Оригинално заглавие: A FAR-FLUNG LIFE, 2026

Превод от английски: Надежда Розова, 2026

Редактор: Димитрина Кондева

Худ. оформление: Николай Пекарев

Техн. редактор: Вяра Николчева

Коректор: Симона Христова

Снимка на корицата: Shutterstock

Издател: Обсидиан

Други книги от авторката: “Светлина между два океана” 

Може да закупите книгата оттук https://bookspace.bg/zhivot-nadaleche.html?utm_source=affiliate&utm_medium=stranicata с код stranicata5 за допълнителни 5% отстъпка, които важат постоянно и за вече намалени продукти от книжарницата на https://bookspace.bg/stranicata

Цитати от романа:

“Както можеше да се очаква, това фамилно име започна да се появява и във всякакви други документи: в актове за раждане, брачни свидетелства и смъртни актове, в протоколи от събрания на Комисията по вредителите и на Съвета по пътищата. Дневниците на Бюрото по метеорология, което изпращаше прогнози в Пърт и Мелбърн,

също споменаваха по някой Макбрайд. Те присъстваха и в протоколите на Асоциацията на животновъдите, и в регистрите на Кралското селкостопанско дружество, и на много други места.

Говореше се, че тях просто ги бива: бяха здравомислещи, проницателни и предпазливи, но не дребнави. Когато благосъстоянието им го позволяваше, те бяха дарители за добри каузи - и религиозни, и светски. Бяха идеалните съседи: справедливи в спор, трезви при бедствие, съвестни стопани на земята, които следваха най-добрите 

“Ако усетиш, че се задава бедствие, по най-бързия начин местиш или продаваш животни, освобождаваш работниците и чакаш в злокобна тишина, ненарушавана от блеенето на овце, прелитането на птици и шумоленето на листа на вятъра, просто защото няма листа.”

“Катастрофата, отнела живота на онези мъже, не беше изключително събитие. Всяка гледка в дивата пустош бе посипана с праха на смъртта: изсъхналото дърво, разкривено и вкаменено; рогата на овен, които се лющят в пръстта; преспите от крилца и крачета на насекоми, струпани до мрежата на някой прозорец на къщата. Смъртта блещукаше по тези места като богат на минерали пясък.”

“Всяка година научаваш, че някой е умрял, хвърлен от кон или загинал, когато колата му излязла от пътя, или ухапан от змия твърде надалече, за да получи помощ.

Минните шахти също са любимо свърталище на смъртта. Освен миньорите, пометени от скъсан стоманен кабел, или с премазани глави, когато механикът от разсеяност ги издигне, вместо да ги спусне, много хора изпитват отчаяно желание да скочат отнякъде насред тази равнинна околност без никакви високи сгради. Шахтите великодушно им осигуряват начин да го направят, особено след някой запой или нещастен край на любовна история. А една изоставена мина може да пази тайната си с месеци и дори с години.”

“Ако някой попиташе Лорна Макбрайд, как е минавало времето след ужасната трагедия, тя нямаше да може да каже. През първия ден трябваше само да поема глътки въздух, защото, ако не полагаше съзнателно усилие, може би щеше да забрави да диша.”

“Носеше ѝ по някое красиво перо от рядък папагал или необикновено цвете. Купуваше ѝ панделки за косата, които тя добавяше към сбирката си в порцелановата купичка върху тоалетната си масичка. Сини,

червени и зелени, сатенени, кадифени или рипсени. Озарени от слънцето, те искряха. „Запази в сърцето си място

за красивите неща — съветваше я Пит. - Красотата ще ти помогне да преживееш мрачните мигове."

“Поколение след поколение животът в стопанството се излива в тези дневници, мастилото засъхва, страниците пожълтяват, а хората, за които е писано, се връщат в земята, от която изтръгват своето препитание.”

“Има ги във всеки стар затънтен имот - скелетите на мечтите. Отдавна напуснати къщи, ръждясали вятърни

помпи, разцепени колове на огради, рухнали подпори на цистерни за вода. А всеки от тях някога е бил обнадеждаващо начало.

Понякога са останали само отломки от надеждите и костите на ръждясала ламаринена барака, която в миналото някой е наричал свой дом. В редки случаи бараката сега служи като курник или сайвант за дърва редом до по-стабилна къща и подсказва, че късметът е бил на страната на обитателите.”

“По тези места това се случва с цели градове: някъде, кьдето безброй надежди са се завихряли покрай нова мина, пристанище или железопътна линия, избуявали са за известен период, докато обстоятелствата и онзи стар враг, времето, не ги запокители кьм бъдеще, в което мината се е изчерпвала, пристанището е било завзето от летище, а железопътната линия - изтласкана на заден план от шосетата. Стопанствата за развъждане на овце и едър добитък, обслужвани от тях, са били съсипани от сушата, от банките или от сривове на пазара, докато не останели само части от телена ограда, стъпкани в пръстта, и по някоя разкривена вятърна помпа, която стенела за смазка.

Само че никой не строи дом от отчаяние; никой не инвестира в нова преса за вълна просто от носталгия. Всяка развалина, всяко разрушение е частица от разбита мечта, останала дълго, след като земята е приела тялото на мечтателя с любов или съжаление, или безразличие.”

“Животът ни възниква и изчезва като градовете, родени от треската за злато. Ние се раждаме, растем, благоденстваме, после изчезваме. След това идва забравата и от стабилните основи остават едва забележими следи в пръстта - следи от неразгадаеми животи. Цели общности и връзките, които са ги крепили, се разлитат с прахта.

Накрая всички търсим място, където да оцелеем в житейските бури. Сред тези черупки от къщи и вкаменелости на дървета ние сме като раци отшелници: за кратко се подслоняваме и отминаваме. Отказваме се от онова, което сме били преди, и се устремяваме към следващия свой миг, оставяме празна черупка и само няколко следи: писма, брачна халка, чифт предани ботуши. Кой може да каже какво ще остане от нас и за колко дълго?”

“Мислим, че знаем кои сме и че всеки ден се събуждаме повече или по-малко същите хора. Но точно както скалите се рушат, ние също се променяме под въздействието на времето и опита, а накрая напускаме света без нито една от клетките, с които сме се родили. Докато лентата на живота се развива, човекът, който заспива, е недоловимо по-различен от човека, който се събужда.

Понякога вместо постепенната метаморфоза едно-единствено събитие променя живота му из основи и когато това се случи, то променя всички, които го обичат.”

“Въпрос на равновесие, така казваше той: късметът има две страни, затова нечий лош късмет е шанс за друг. Нийл обаче се грижеше жребият винаги да е справедлив.”

“Тя седна до стоящия часовник и се учуди, когато устните ѝ беззвучно изрекоха „Уоли". Тиктакането звучеше силно, укорително и за миг извика спомена за гласа на баща ѝ. Колко пъти, откакто беше заминала, часовникт беше тиктакал и звънил, тиктакал и звънил? Странно как и тук времето беше следвало своя ход, както и в Порт Грейс. Глупавото време. Сееше само неприятности. И лъжи: минутите не бяха еднакво дълги. Няколко секунди можеха да опропастят целия ти живот. Завинаги.”

“Ръката ѝ трепери. Ако принуди думите да излязат от нея, както изстискваш гнойта от ужилено място, всичко ще изчезне. Най-трудното не е самото писане на думите, а потискането на порива да промени историята. Отново и отново Роуз чува един глас - нейният собствен, който казва: можеше да... трябваше да... защо просто не..?”

“Седнала на масата за вечеря, Лорна си спомни правилото, че жената е булка през първата година от брака си, а след това е съпруга. Запита се какво съответства на вдовството - може би то превръщаше жената в останка от миналото. Утре беше десети януари. Лорна се опита да си представи как е седяла на този стол преди катастрофата - рулца с кайма ли приготвяше за вечеря? Разговорът за пътуването до града на следващия ден... Сякаш беше най-обикновена вечер в най-обикновен ден. Защо не беше предусетила нищо?”

“Мирисът на вакса за дърво, тиктакането, което отмерваше секундите, тихото цвърчене на щурците през мрежестата врата - всичко това беше неразделна част от нея като туптенето на сърцето ѝ и я съпътстваше във всеки миг, дори когато тя беше далече. Странно как всичко се побираше в това малко пространство - нейният живот.”

“Звънът на Стария Уоли долетя по коридора и в съзнанието на Мат изплува една дума: „преждевременна". Чуваше я често за смъртта на Роузи. Докато я премяташе в ума си - преждевременна... - думата започна да добива нови значения. Не само „дошла рано" а „преди времето". Сякаш животът се беше изплъзнал от пределите и законите на времето и събития, разделени от години, се преливаха едно в друго.”

“Има време, когато всичко е възможно: време, когато можем да бъдем всичко, което си мечтаем да бъдем. След това животът се изпречва на пътя и нашето съществуване се свива до един- единствен миг.”

“- Не го преодоляваш, просто става част от теб. Никога не те напуска... Ако извадиш късмет обаче, то постепенно губи властта си... - Той се обърна и измери с очи младежа. - Продължаваш да живееш, Мат, защото светът е интересен, а билетът, с който го напускаш, е еднопосочен. Единственият ти шанс да си отмъстиш на живота е да продължиш напред.”

“- Ако това, което помниш, се нарича спомен, как се казва онова, което си забравил?

• Не съм се замислял. Май няма дума за нещо, което си забравил.
• Сигурно защото не помниш, че си го забравил, а?

Мат се беше наслушал на медицински обяснения за природата на паметта: какво се забравя, как се възстановява паметта и какво възстановява тя. Връхлетя го неприятно усещане. Имаше спомени, които никога нямаше да си върне. И някои, които не искаше да възстанови.

• Хубав въпрос - каза той. - Съобщи ми, когато откриеш отговора.
• Трябва да има такава дума. Например забравина. Обратното на спомен. … - Накрая всичко се превръща в забравина... Тъжно е.
• Може би. - Мат отпъди мухите и си погледна часовника. - А може би не.”

“Когато след разговора си с Мат провери, се оказа, че в речника няма такава дума, както го увери и учителят му по английски от „Училище в ефир". Анди обаче беше сигурен, че това е чист пропуск, защото забравините бяха навсякъде, достатъчно беше само да се замислиш: всички онези древни езици със смешни азбуки, които вече никой не разбираше, или цивилизациите, които сега “откриваха". А в тях някакви хора просто са живеели всеки ден. Може би баща му не трябваше да е забравина.”