Влудяваща, взривяваща, гениална, извратена, ужасяваща...

 

„Тайните убежища” – Жером Лубри

„Никоя теория не я беше подготвила за среща с дявол, дегизиран като ранен ангел.”

Разтърсваща, влудяваща, злокобна, убийствено добра – това са само част от термините, с които бих описала и определила „Тайните убежища”. Дълго след като затворих изданието ще мисля за него и ще чувствам ефекта му върху себе си.

Благодаря от все сърце на Ели за възможността да се докосна до този литературен шедьовър! Имах очаквания и то конкретни по отношение на сюжета, поради едни коментари, правещи паралели между нея и „Терапията” на Фитцек. И въпреки че хипотезите ми бяха наистина много и различни, всичкото това изобщо не го очаквах. Буквално седях в рамките на час след прочитането и не знаех дали ще мога да заспя, как ще говоря за това, което прочетох и като цяло не знаех абсолютно нищо. Отдавна нищо не ме е разтърсвало така – на абсолютно всяко едно емоционално ниво. За първи път от много време изпитах истински парализиращ страх, който започва да пълзи в стомаха, разнася се по крайниците и те просто изтръпват. Накрая се загнездва тихо в гърлото като гадна рибена костица с много разклонения – невъзможна за преглъщане и спираща дъха от ужас да не те нарани, ако помръднеш. Всичко в тази книга е гениално, върховно, нечовешки добро. Много рядко произведение предизвиква толкова мощен екзалт у мен. Определено влиза в списъка на най-добрите книги и безапелационно печели приза най-бруталния психотрилър, който някога ще прочета, а летвите и в двете дисциплини бяха вдигнати неимоверно високо.

Всичко започва непредсказуемо. Атмосферата е изключително зловеща, смразяваща кръвта и караща те да настръхваш. За хора страдащи от орнитофобия /страх от птици/ е препоръчително да внимават в текста, защото има няколко етюда, в които яко ухае на Хичкок и дори този елемент е елегантно упоменат като щрих. Стилът на автора е много приятен и четивен. Книгата, макар и странна, тревожна, напрегната като идея, се чете с лекота. От този тип четива е, които нямаш търпение да прочетеш и буквално се задъхваш, докато поглъщаш. Обожавам такива произведения. Обожавам така написани творби.

Вдъхновение за историята и много важен елемент за цялостното ѝ изграждане е баладата „Горски цар” на Гьоте. Тя има огромно значение за всичко, което ще се случи и авторът избира неслучайно точно нея. Нейните три тълкувания и многопластови послания нанасят сериозен удар по психиката ни, но ви предупреждавам – не я четете предварително и не проучвайте нищо за нея. Оставете си я за десерт. „Помисли си за дявола, маскиран като Горския цар. И за многобройните му други маски. Отколешни легенди. Стари балади. Пусти гори и реки без отговор. Спални, в които никой не сънува. Букети цветя вместо съболезнования, окачени на оградата на едно училище. Списъкът беше дълъг. Прекалено дълъг.” – В немския фолклор Горския цар или Еrlkonig /с о-умлаут/ е зъл дух често свързван с дявола…

Сюжетът също е разделен в три части – указатели обвързани с идеологията на въпросната творба. Те са оплетени много умело в обща смислова картина. В първата имаме две времеви линии и две главни героини, от чиито гледни точки се запознаваме с объркани и разпилени парчета от пъзела, който трябва да подредим, за да видим какво е изобразено на него. Колкото повече ни се подрежда от облика му обаче, толкова повече ще ни се иска да не сме знаели и разбирали нищо.

Сюзан, която ни превежда през редица ужасяващи събития от живота си след края на Втората световна война – 1949 година – първи и безценен персонаж и Сандрин – нейната внучка, с която не се познават и никога не са се виждали. Момичето научава за смъртта на баба си и се налага да се запознае с нея посмъртно. Нейните пътувания към миналото, което крие безброй тайни се случва през 1986 година. В епицентъра на тяхната обща история се намира един малък и почти безлюден остров. Действието се развива в Нормандия и по-конкретно малкото селище Вилер-сюр-Мер, от което местните могат да достигнат до откъснатото парче земя по вода. Това място е много странно и безкрайно зловещо. Сандрин открива, че баба ѝ е била част от няколкото души, които са обслужвали ваканционен лагер. Място, на което деца преживели втората световна война и ужаса от нея, са изпратени, за да се възстановяват и да се завърнат към безгрижното детство. „Блаженство за всяко дете!” гласи идеологията на директора на пансиона, вдъхновена от една реклама на шоколад. Това място трябва да бъде най-безопасното убежище за горките невръстни дечица и не само за тях. Уви, нещата не стоят по този начин! Втората част от романа започва с дезориентираната Сандрин, която е открита от случаен мъж, който тича по брега. Тя е объркана и цялата е в кръв, която никой не знае чия е. „И малко вода е достатъчна, за да се удавиш – бях чела това някъде. Но не ми стигна смелост. Инстинкт за оцеляване? Не, просто малодушие.”

Вярвате ли ми, че буквално всяка думичка в текста е безкрайно важна и че четейки тази книга, не бива дори да премигвате, защото шансът да изпуснете нещо е огромен? Наистина, ако трябва да разгледам всеки един детайл, аспект, скрит смисъл, послание, няма да ми стигнат дни, че дори и седмици. Жером Лубри е гениален в една безумна степен, граничеща с лудост, извратеност, свръх интелект, свръх сетивност. „Но лудостта е несигурно понятие.” Отправям няколко сериозни предупреждения към всеки, който би посегнал към „Тайните убежища” следствие на това мое представяне. Тази книга не е за всеки. Моля, хора, които имат слаби нерви, сърца и стомаси, да помислят добре преди да започнат да четат! В нея са засегнати теми като насилие над животни и деца, педофилия, психически разстройства, съмнителни експерименти и други. Чудовищата са реални и оживяват. „В кой момент човек става чудовище, маминко? И защо? От малодушие? От инстинкт за оцеляване? От любов? Не знам защо. Но знам в кой момент си сложих короната на Горския цар.”

Романът е сърцераздирателен, но това няма да е първото, което ще научим за него. Той е просто абсолютен връх на мисълта, идейността и гения. Части от сюжета косвено ми напомниха на „Децата от хълма”, други бегло на „Смола”, а трети пък действително приличат на Фитцековата „Терапия”. Истината обаче е, че въпреки това е абсолютно несъпоставим с нищо. Не съм сигурна, че трябва да препоръчвам горещо тази книга, защото е болезнена. Пробива дупки в мозъка, съзнанието, стомаха, сърцето и не можеш да мислиш, не можеш да дишаш, не можеш никога след нея да бъдеш същия, който си бил преди да я прочетеш.

Ще се радвам, ако сред вас има прочели я, които да споделят вижданията си и мнението си в коментарите! Адмирации за издателство „Ентусиаст” за перфектното оформление, красивото книжно тяло и добрия превод.