Една от най-любимите ми поредици и нейната втора част

 

„Генезис“ – Крис Картър

„Злините, на които са способни човешките същества, никога не престават да ме смайват.“

„Детектив Хънтър, вярвате ли, че Дяволът съществува? Питам ви, защото ако не вярвате… може да промените мнението си, когато дойдете тук.“

„Злото не винаги носи грозна маска, Карлос. Знаеш го. Често се крие за пред погледите на всички… парадира под маската на дружелюбност… на праведност и отзивчивост…“

Това са само част от цитатите, с които искам да ви въздействам, за да обърнете по-сериозно внимание на това представяне и респективно тази книга. Трудно мога да бъда впечатлена, особено в областта на трилърите, психотрилърите и криминалните романи. За огромно мое съжаление или радост, нямам представа, но знам, че понякога е зверски дразнещо, съм безумно придирчива, педантична и винаги виждам онова, което не трябва – най-вече него. Безкрайно важно е да уточня всичко това за всеки, който не ме познава и чете ревюто на „Генезис“. Още малко съществена предистория и встъпление. След като прочетох „Тайните убежища“ на Жером Лубри, бях изпаднала в тотална емоционална и читателска яма. Не знам дори защо посегнах точно към книгата на Картър, но беше категорична интуиция, която ме побутна и очевидно отново не е случайно. Категорично ме изрита и то мега мощно от пропастта, в която останах за щастие само две денонощия.

По същество. Когато прочетеш книга като „Генезис“ си задаваш много въпроси. Чудиш се откъде този човек има толкова много акъл? Толкова богато, красиво и извратено въображение? Как може да следи всеки детайл без дори за секунда да изпусне дори милимикронче, тъничка нишчица от всички плетеници, които така умело и абсолютно брилянтно е засукал? С удоволствие бих поговорила на живо с такива писатели, такива хора. Искрено се възхищавам на педантичността, перфекционизма и хладнокръвието, с което е написан този роман. Даже да търсите нередност и да сте супер наблюдателни, няма да я откриете, защото Крис Картър е проучил, научил, опознал до съвършенство всички факти, цялата информация, която засягат разглежданите от него теми. В медицински, човешки, психологически, полицейски, юридически, административен, държавен, организационен, структурен – всякакъв аспект.

Историята е смразяваща кръвта. Атмосферата предизвиква сърцебиене. Още когато бяхме малки и вземахме забранени за възрастта ни ужаси от видеотеката, мен лично ме схващаше страх единствено от филми като „Final destination“, защото представяха неща, които действително и съвсем реално могат да се случат. Иначе казано – страх ме хваща рядко, но основно от неща, които могат да се сбъднат в действителността на обикновени и незначителни хора като мен. От дълбините на чернилката, в която като в блатни калища се давят човешките умове и съзнания.

Всичко започва абсолютно невинно и „като шега“. Млада жена се прибира порядъчно подпийнала в малките часове на нощта. Слиза от таксито си и олюлявайки се, се прибира у дома. Запознала се е с готин тип и се надява звукът, който предвещава ново получено съобщение и я изтръгва от унеса ѝ тъкмо на заспиване, да е именно от него. Обаче май не е. По-скоро ще се окаже смс-а, който ще промени не само нейния живот, а и тези на редица други завинаги. Главен инспектор Робърт Хънтър е началник на отдел „Супер тежки престъпления“ в Лос Анджелис. Именно той ще има ужасния късмет да завари първия труп на местопрестъплението. Точно по този повод е зададен и въпроса към него дали вярва в Дявола. /Виж цитата в началото/ Дали като човек видял всичко в кариерата си и преживял много в личен и професионален план, някога е срещал подобна чудовищна гледка? Не. Не е.

А аз не бях се наслаждавала и възклицавала толкова много на всеки малък и на пръв поглед незначителен детайл. От самото начало до последната дума на финала Крис Картър си играе с нервите ни. Подава ни стръвта, а после рязко ни закача на куката „като риба“.

Знаете ли, че Крис Картър е намерил роля за всеки персонаж, дори за онези бутафорните, които служат само, за да ни заблудят в уликите и погрешните заключения? Отделно е дал такава колоритност и пълнота на образите и героите, че просто няма формат, в който четейки да останете безразлични към някого. Подобно на Хънтър и аз като човек изчел много трилъри се запитах накрая: „Каквоооооо?! Ти, сериозно ли?!“. Трябва да четете с широко отворени очи. Не изпускайте абсолютно нищо, защото ще ви трябва занапред в сюжета.

Едва ли ще ви изненадам, че психологическите елементи не липсват и че има разнообразие от пластове съзнание, емоционалност и взаимоотношения. Авторът проследява травматичния ефект на загубата. Загубата на любим и близък за нас човек по начин, който буквално може да ни докара до абсолютен предел. Колко силен е човешкият ум и може ли да се пребори с емоция, която е много пъти над нормалното? Изборите, които правим, винаги имат своите последици, а отмъщението никога не води до нищо добро. Как бихте постъпили вие, ако сте изгубили абсолютно всичко и сте буквално занулени, изтърбушени и напълно празни? Едва ли може да ми отговорите сега, когато не се налага. Пожелавам си и пожелавам на всеки един от вас никога да не ни се налага да можем да отговорим на този въпрос по начина, по който Картър ни е отговорил.

Мога да навляза в още много психологически анализи и дебри, които романът носи като стойност, но умишлено няма да го направя, защото всеки от тях ще ви е за десерт. Точно когато сте решили, че всичко ви е ясно, ще осъзнаете, че никога не сте били по-малко наясно с каквото и да било. Влюбих се в автора. Може би ще се наложи скоро да направя някакъв списък или селекция с романи, автори и прочие, защото нещата взеха да стават страшни, но съм сигурна в едно – всичко де що е излязло на български от този човек, ще се чете, което не е все още, също.

Нямам търпение да я прочетете и да чуя мнението ви, както и да споделите с мен своето – тези, които вече сте я прочели. Кой е любимият ви роман, който ви е карал да възкликвате с изненада и да треперите?