Когато доброто не е точно добро или дълбоки философски нишки, теми за размисъл, многопластов характер

 

„Кръв над светъл пристан” – М. Л. Уанг

„Това е разликата в нашия морал. Калдоните и повечето хора отвъд бариерата преценяват човека според действията му и ефекта, който те имат върху света. Не е достатъчно да си имал намерение да правиш добро.”

Какво би било, ако утре се събудим от хилядолетен сън? Ако прогледнем, за да видим неща, които би ни се искало да не бяха истина, никога да не бяхме узнавали? Какво ако всички идеали и ценности, на които са ни възпитавали, се окажат ужасна лъжа? Ако доброто, към което толкова усърдно се стремим, е по-лошо от най-голямото зло? Вероятно магическия похлупак на заблудата би се раздробил на стотици хиляди парченца, а те досущ като едни други от едно огледало биха се забили в очите ни, за да не видим. Защото не бихме понесли истината. Не бихме могли да се съвземем, когато проумеем, че чудовищата сме ние. Че злодеят и лошият герой в историята, на която сме учени, а и предците ни, са измислени от някого преди нас и тях, за да всяват страх, а страхът е раболепно подчинение, което винаги ни вменяват, че е наше фанатично и отдадено желание. Най-добрата манипулация в служба на злото е да бъдеш убеден в добрината на действията си. „Това е равновесието на Вселената. Справедливо е човек да получи това, което е дал на света. Ето защо не мога да се преклоня пред твоя бог или да се съглася с начина, по който той измерва добродетелта. Той допуска това сиво пространство ей така, за заблуда. Вземаш една празна сивота и я наричаш „доброта”, и изведнъж тя е доброта? Ако можеш да излъжеш себе си, че си добър човек, въпреки всички доказателства в противното, тогава изведнъж си добър човек? Тогава в рамките на тази система всеки, който притежава достатъчно самозаблуда, може сам да си отвори портите на Рая. Това е глупост.”

Това са само малка част от емоциите, размислите и чувствата, които ме връхлитаха по време на четенето и след края на книгата. Много въпроси ще бъдат зададени, за да си отговорим самите ние, защото макар и в магически измислен от автора свят действието действително се развива и в тази ни човешка реалност. Нещо повече, то сякаш е основополагащата същност на човечеството откак свят светува. Неведнъж изследователи и колонизатори, откривайки нови земи, са „цивилизовали” местното население, разрушавайки една перфектно работеща в симбиоза система, за да изградят от нея паразитна, в която паразитът не само съществува на гърба на приемника си, но и се опитва да го убеди, че е за негово и всеобщо добро.

Този роман ни показва всички нюанси на човешката същност, но и на божествената също. Бога като лицемерна злоупотреба с власт в името на „най-висши” цели. Фанатичното поклонничество пред висш измислен или изопачен образ, с което да се оправдае всяко злосторничество. Лицата, които на човека и на боговете, които се взират в нас от страниците, няма да бъдат красиви. Ще има и много грозни, но нима всички ние не сме зачатък и плод на една такава вселена, преполовена в своята същност – от едната страна е непрогледният мрак, а от другата е ослепителната светлина. А всеки един от нас пропуска ту по малко тъмнина, ту по капка слънце.

„Мога да бъда учтив или да бъда откровен. Не може да имаш и двете в тяхната цялост, госпожице.” Една лъжа повторена достатъчно много пъти се превръща в категорична и изконна истина. Колкото повече лъжата отговаря на нашите собствени желания и удовлетворява гузната ни съвест, толкова по-добре. Удобството на измислицата е нещо, с което мнозина трудно биха се разделили. „… отричането на истината вероятно служи като необходим щит срещу вината.” Сиона Фрейнан е първата жена маг, която сякаш е предопределена да промени съдбата. Да отвори очите си, за да проникне изгарящата светлина на истината в тях, а с това и да разбули веднъж завинаги мъглите, в които се спотайва злото, маскирано като най-висше добро. Тя е изправена пред морална, човешка и глобална дилема, макар че дилемата отдавна не е такава, не и след като разбира, че всички знаят какво правят, но просто имат добро оправдание за това. Уповавайки се на божествени разпоредби, те доброволно създават мащабния паразит в лицето на едно по-добро, цивилизовано и интелигентно общество, което обаче съществува единствено благодарение на кръв. „Светлият пристан”, обетованата земя е това, което е за „избраните”, заради кръвта на диваците. Едни плащат с животите си, за да живеят други. Дали обаче тази първа жена, тази революционно настроена личност, която се опълчва на установения ред, ще успее да промени съдбата? Има ли правилен начин, когато винаги някой губи, страда и плаща твърде висока цена? Може ли човешкият живот да не струва пукната пара и колко е достатъчното за плащане, за да бъдат поддържани удобните илюзии на добрия живот?

И така, прочетете тази книга. Нищо друго не искам да кажа, защото не бива да се говори с пълна уста, а моята докато ви пиша всичко това е пълна с огромни въздишки и възклицания.