“Да спасиш облаците” Нина Александрова 
Страници: 352
Думи: 99 120
Редактор: Надежда Андреева 2026
Дизайнер на корицата: Хаби Ел Мааза Гомес, по идея на Надя Александрова
“Знаеше, че хората могат и да си приличат, и да са различни, но чрез езиковите нюанси проумя колко далечни всъщност са едни от други - мислеха разнородно, обичаха другояче, отмъщаваха специфично, нееднакво прощаваха.”
Този роман силно наподобява кардиограма, метроном, барометър. Темпото в него, динамиката пулсират в един привидно хаотичен и променлив ритъм. Сменя се скоростта, силата на атаката и курса в толкова отчетливи амплитуди, че чак е изумително как те се сливат в еднородна цялост. Ако за миг се разсееш, мигнеш или затвориш очи, за да вдишаш дълбоко от въздействието му, може да се озовеш безвъзвратно изгубен насред напълно непозната територия. И ако превърналото се в дразнещо за мнозина клише “чете се на един дъх”, трябва да има облик, формат, дефиниция и име, то те биха били “Да спасиш облаците”. Поемаш си един път дълбок дъх до мозъка на костите и спираш да дишаш през останалото време, докато вълшебството, което Нина Александрова е сътворила, тича задъхано по страниците, между редовете или предпочита да се приплъзва като сянка в затънтените дебри на съзнанието ни. “Науката твърди, че времето има посока - от минало към бъдеще. То не обикаля около нас, синко, нито танцува в кръг, а следва своята стрела напред. И все пак в относителността съществува друга картина - пространствено-времеви блок, в който миналото, настоящето и бъдещето стоят рамо до рамо, вплетени в обща тъкан. Не е кръг, но не е и права линия - наподобява статичност, през която съзнанието ни се движи, вярвайки, че напред е всичко, което имаме.” Стилът на авторката е несравним с нищо друго, какъвто е и изборът ѝ за властване над привидния хаос от идеи, преплитащи се съдби и истории. Въпреки това обаче, сякаш лекичко ми напомни на Доменико Дара, макар в пъти по-женствена, нежна и същевременно коренно различна. Тази красива игра със словото, това виртуозно изсвирване на всеки замисъл, са присъщи и за италианския ми любимец. Сравнението е единствено в контекста на усет и не следва да се приема като чисто и общо сходство. Тук идва и най-любопитното. Нищо не е като всичко, което досега сме виждали и чели - от езиковите специфики до структурното поднасяне. Авторката гради световете на произведението описателно и цветущо, но симфонията от хиперболи, алегория, епитети, метафори, олицетворения не само не утежнява текста и четенето, а го превръща в подкожно и венозно усвоено щастие. Парадоксът е постоянен. Защото щастие от творба, разказваща за мъка, война, обрати, съдби, звучи нелепо и налудничаво, но пък е абсолютно логично следствие. Щастие от решението да бъде създадено това произведение. В един пасаж е обяснена ентропията, а това дефиниране подхожда брилянтно на общото усещане за четивото. Дори прологът е нетипичен. Значително по-обемен, привидно хаотичен, а същевременно даващ огромна заявка за предстоящото и най-вече трепетно очакване. Нетърпение да проумеем връзката между наглед далечни и единични компоненти. Историите, които ни разказва Нина Александрова, включват хора, които сякаш живеят съдбите си в отделни вселени и измерения. Отделните звена на романа приличат на парчета от пъзел, които чакат с надежда, увереност и усмихнат трепет, да ги подредим в една цялост, в голямата картина, представляваща житейски шедьовър. “Вече знае, че в колкото и вселени да живее човек, неминуемо се сблъсква с друг, и без значение дали космосът му е проектиран едно-, дву-, три- или четириизмерно, Големият взрив е кодиран във всеки. Разбрала е, че когато нещо се случва на един човек, то се случва на всички по света, че колкото и разделителни линии да бъдат прокарани от и за хората, нищо не отменя факта, че те са неразривно свързани.” Персонажите започват дългия си път от най-ранно детство, което обаче не върви регулярно и хронологично, а прескача във време-пространството като гореспоменатата диаграма на човешки пулс. Ту са деца, зрели, млади, преди да се срещнат, срещнали се. Сякаш преди, след и сега не съществуват, а представляват извечното. Ана, за която предусещаме, че е героиня, позиционирана и възникнала в родината ни, много преди да имаме каквато и да е информация за това. Амир, който също като нея вижда математическата закономерност, която предопределя света. Той е лицето на Сирия, нейните цветове, дъх и туптеж. Покрай тях двамата като солидни стълбове, на които се построява сюжетния скелет, гравитират други конструктивни елементи. Те се натъпкват в празните ниши на повествованието, за да се съгради неговото изражение в готов и цялостен вид. В единия свят върлува чумна епидемия от опустошителна война. В другия - бушуват бури, които макар невоенни по същество, носят същия яростен заряд. Експлозии от истински оръжия и такива от човешки емоции вървят ръка за ръка успоредно, за да се слеят или разделят преди да се срещнат. Всичко е възможно, вероятно и хипотетично, а науката и по-конкретно математиката се явява единствената константа, на която всички предположения да се подпират, за да не рухнат. Сякаш алтернативни и паралелни вселени, светове, измерения откриват начин да бъдат пресечни, противно на всякаква логика и разум. “Насилието, общественото безразличие, терористичните групи, миграцията, масовите убийства, непрестанните бежански потоци - всичко това все още се случва на много семейства и в Сирия, и по света. Животи, поставени на пауза. Нито един човек, зад когото стои история, не е статистика. Всеки има лице, нито една война не отменя факта, че някой се е родил и е живял. Всеки съществува, преди да изчезне. Нали?” Корицата е един прелестен начин за изразяване на сърцевината, в която е сгушен целия подтекст и замисъл на романа. Цифрите, облаците, безгрижността на люлеещата се детска невинност на люлката, която съдбата закача на стволовете на вечността, всички те изобразяват гениалността на това “странно” творение от български съвременен автор. Парадокс на романа е и съдържателността му. Тъй както е чисто човешки до дълбоката и многопластова разноликост на бита на обикновения, отделен индивид, така е и глобален, масов, вселенски. Той е оксиморон, но и знак за единство, символ на безкрайност, белег от спомен, който е бъдеще, неслучило се в миналото. Без да притежава излишен патос, нарочен драматизъм и прекомерна емоционалност успява да се вклини в най-тайните ни дебри, най-скритите помисли и страшни за признаване чувства. Оголва нерви, докосва неприлично, напомня ни, че никой не е съвършен, освен любовта, дори когато е “неправилна”. Творбата обаче повдига и редица светски теми: за войните; мародерствата; мястото на жената в различните вери, култури, нации; слепотата за неудобното; глухотата за нежеланото; безразличието пред пагубността на алчността и още много други. Някак, наблюдавайки погромът на цял народ, би следвало личната човешка трагедия на един отделен човек да е нищожна, но авторката ни показва, че мъката е триизмерна, неизмерима и има безброй различни измерения. Като всевишен, Нина Александрова предопределя съдби, разказвайки ги и преплитайки ги немислимо. И това пак е от онези четива, за които лично аз смятам, че не е въпрос на харесване и нехаресване да бъдат преживени, защото тяхната висша цел и роля е коренно различна. Те се раждат в нечие съзнание, ум, сърце, за да пораснат в тези на хората, които ще ги разберат, разчетат и заобичат, такива каквито са, без обезателно да харесват и не харесват нещо в тях. Това е присъщо свойство на всичко, което прочела през годините, аз определям като велико, незабравимо, незаменимо, неотменимо и гениално. Като онези “големите” книги, които “всеки трябва да прочете”, за съжаление “не всеки ще разбере” и за още по-голямо - “малцина ще заобичат”, макар да се надявам да греша във всяка една от тези прогнози. По усет и останало въздействие по време на и след прочита, наподобява творби като: “Ловецът на хвърчила”, “Аз още броя дните” и така нататък. Но това опира единствено до моите персонални и лични преживявания с посочените. Не приемайте нищо от това “ревю” за чиста монета. Тя ще се извърта от лицева или опакова страна спрямо собствените ви светове. Отново имам безброй цитати, макар цялата книга да е един цитат, който да “трябва задължително да бъде прочетен”. Тях ще поднеса в отделни публикации, защото са наистина много. Благодаря от цялото си сърце на Нина Александрова, че се е осмелила да разкаже; че е последвала внезапния порив, както самата тя описва зараждането на романа, да го реализира; че е споделила себе си в думите и идеите си! Благодаря на Соня Хачикян и цялото лемурско семейство, че са видяли, което и аз в откровенията ѝ, за да ги превърнат в общодостъпно съкровище! Благодаря, че ми предоставиха щастието да съм сред първите, докоснали се до него! Благодаря им за пореден път за усърдната и висококачествена работа по целостта на книгата - от корекция и редакция през качество на книжното тяло до целия завършен облик! Толкова много имам и искам да кажа, а съм казала само една двайсета от всичко! 
Коментари
Публикуване на коментар